Събота сутрин. Толкова е рано, че чак виждам Сънчо през прозореца, не е успял да се прибере завалийката. Не съм сигурен дали повече ми се спи или повече ми се лежи, така или иначе първото е вече невъзможно, защото съм заобиколен от децата и със затворени очи участвам в някаква игра при която ми се стиска носа и ми се дават различни играчки да ги пробвам на вкус. Всичко това огласено от не чак толкова невинен детски смях.
Пределно ясно ми е, че след като съм локализиран и избран за обект на игра, нямам особен шанс да поспя още. Изведнъж ме озарява идея как да прекараме деня - да отидем за риба. Споделям я гласно с наследниците си и сред бурни викове - йеее, дааа, искааам, отнасям удар от малко, свито, възторжено юмруче, уцелва ме захвърлена, ненужна вече играчка и оставен употребен и временно ненужен, слушам как грохота от бягащи крака се отдалечава в посока хола. Умело използвам времето през което те ще споделят на мама гениалното предложение на тати и стискайки очи заспивам за 64 секунди. Подготвен съм за втората вълна на нашествие. Тя естествено не закъснява и отново съм в центъра на някаква еуфория, обект съм на бутане, лек удар с дървен меч по тила, за да стана. Бръкнато ми е в окото, защото трябвало да се отвори и дрехите ми са стоварени върху главата, за да ги използвам по предназначение веднага.
Докато се мия в банята, вратата е отворена няколко пъти за да може руса главичка да се подаде и провери дали не съм избягал през прозорчето или пък не съм се завил с хавлии и заспал. Мечтая за хубаво кафе, такова каквото само жена ми може да ми приготви. Поставям си цел да спечеля чаша кафе и се придвижвам усмихнат, влюбен и избръснат към Жената, Любовта, Генерала на този дом. Чувствам как летя на крилете на любовта и се нося към нея, но изведнъж стържещ шум от настъпена и счупен играчка ми подсказва, че за да се вдигна с тези килограми освен криле ми трябва и двигател на самолет. По мъжки преглъщам болката от забита в петата пластмаса, игнорирам прелитащите около краката ми дребосъци, бягащи да огледат пораженията върху играчката, достигам целта и целувам жена си.
Кафето е изпито, багажът е приготвен, децата облечени вече крещят на двора, изчезнали са ключовете за колата, но тя и с тях не пали всеки път, така че без особена драма се провежда спор кой ги е пипал последен. По дългогодишна традиция се намират затиснати от шише лакочистител и дезодорант без капачка в чантата на жена ми. Всички сме качени по местата, запалвам успешно, правим почетна обиколка на квартала, защото точно преди кръстовището се е оказва, че сме забравили слънчевите очила на мама. Без тях риболовът е обречен на абсолютен неуспех, а и кой държащ на себе си човек се появява в гората край язовира без слънчеви очила. Връщаме се, вземаме ги, проверяваме дали не е забравено и друго жизненоважно пособие, преброявам децата - ужас, с едно повече са, ааа да, броил съм и себе си, значи всичко е под контрол.
Тръгнахме, опитвам се да се сетя кога за последно съм ходил за риба, но спомените ми са смътни и ме пренасят към далечни епохи без тагване и лайкване. Стряскам се да не остана в тези времена и бързо се връщам в съвремието, тъкмо навреме за да избегна завиващо без мигач и с шофьор наскоро напуснал родните поляни край близките села черно БМВ. За ужас на мама думите ми на възхвала към индивида са подети с особен ентусиазъм от децата и се крещят с кеф. Отправена ми е строга забележка, заплаха за наклеветяването ми пред създателите ми и по-специално пред майка ми, още някакво бучене по случая което не запомням много, но давам вид на смирен и разбиращ грешката си сладур и сменям темата.
Значи ако пътя от точка А до точка Б е един, то той се оказва 3,14 пъти по-дълъг в случаите когато три различни детски гласа през 36 секунди те питат - кога ще стигнем. Той може да се направи отчасти по-кратък само ако се слушат и припяват определени песни. В демократичния свят в който живеем обаче се оказва, че не аз определям музикалните компилации, а някакво три-членно жури от задната седалка, което има връзки и подкрепата на член от предните седалки, един вид оказвайки се малцинство съм принуден да слушам една песен 14 пъти подред, от което ме заболява коляното и се качва разхода на гориво. Преди очите ми да видят водното огледало, отразяващо заобикалящите го гори, аз с пълни гърди вдишвам въздуха миришещ на три килигромов шаран, прохлада и свежест. Изкашлям се силно, защото с въздуха съм погълнал и комар - разузнавач, изплювам го през прозореца, завъртам глава към жена си и започвам да кимам разбиращо и виновно на поредното порицание, думите не ги помня, но такта е един и същ всеки път. 
Спираме, разтоварваме багажа, пресмятам на ум, че взетите дрехи биха ни стигнали за месечен престой без да се налага нещо да се пере. Треперя от вълнение, с хъс зареждам въдиците, хвърлям ги, предвкусвам слуката, загрявам ръце, крака и кръст, за да съм готов за битката с голямата риба. Обръщам се към децата навреме за да видя как червеите се пускат на свобода в тревата и как по-малкия близнак бяга към храстите хванал ролката с чисто новата ми месина. Не смея да повиша тон, за да не изплаша рибата и тихо, но строго изшътквам възмущение от горните две събития, само една жаба е впечатлена и леко се премества от един камък на друг. В този момент звънчето на едната въдица издрънчава, веднага заемам стойката на куче-птичар попаднало пред витрина с пилета на грил, о да, втори удар, тичам към въдицата, сак с дрехи е поставен в моя коридор, не го виждам навреме и последните два метра до въдицата ги вземам на плонж. Засичам, нещо голямо се съпротивлява от другата страна, започва борба, тегля и давам разпореждания да се донесе кепа, да се разчисти място, защото рибата е голяма и може да глътне някой, споделям че няколко чанти с багаж ще трябва да останат тук, защото няма да можем да ги съберем, като сложим и улова, обмислям част от рибата да се продаде, а останалата да се приготви за зимнина, пресмятам дали ще ни стигнат бурканите. Наближава брега, усещам как се е предала пред майсторлъка ми и само се носи накъдето я тегля, още малко и хоп, вадя я. В риболова е важна емоцията, не улова. Откачам от куката закачения гумен ботуш, 47 номер. Гледам да не преча на веселието обхванало най-близките ми роднини, толкова искрен смях се носи откъм тях. Не се поддавам на разочарованието, споглеждаме се сконфузено с червея, пожелавам му наслука и го засилвам към водната шир.
Решавам да предам майсторлъка си в риболова и на наследниците. Приготвям три пръчки, слагам месина, кукички, плувки, зареждам стръв, раздавам ги и замятаме. Нстъпва тишина, но по гърба си усещам тежък поглед, устата ми пресъхва от тежестта му, чувство за вина запълзява в мен, смалявам се с 2 сантиметра. Обръщам се към източника и ооо, да, разбирам грешката си - не съм предоставил въдица на любимата. Пускам усмивка тип-аз съм сладко, малко кученце, отлепям с пръст залепналите ми устни и с глас пълен с извинение, любов и невинност казвам - Мило, за теб естествено най-добрата въдица. Предоставям й любимата си пръчка, с чисто нова макара, помагам да заметне, за да не ми се налага да се катеря по клоните на дърватата и да откачам кукички, пускам комплимент - с тази въдица си много красива, отговарям - "Еее, естествено", на контра върпоса й - " Що, без нея не съм ли!!??" и се одръпвам вторачил плахо очи в любимата ми въдичка. Всичко върви добре и под вещите ми напътствия децата и жена ми започват да вадят риба след риба. Значи такова ниво съм постигнал в риболова, че вече само за консултант мога да съм и да предавам знания, рибата на мен не ми кълве, високо ниво съм й. За половин час извадиха толкова риба, че нивото на водата падна и се наложи да върна ботуша, за да се възстанови баланса. Тъкмо съм се настанил удобно, седнал на тревата, когато чрез някакво тайно и бързо гласуване съм избран да отида до близката - ей я къде е, зад двата баира чешма. Това било някакво огромно доверие, което са ми гласували и трябвало с гордост и възможно най-висока скорост да изпълня мисията. Започвам да ставам, висок съм 1,83 см., върнал съм си двата изгубени сантиметра и се разгъвам дълго по височина, докато се изправя, някъде около 3 минути. Тъкмо съм събрал в прегръдките си всички бутилки за вода, когато ми се дават и две детски кофички, да имали децата вода и да не ползват от язовира, че малко мръсна била, захапвам ги за дръжките и поемам. Консултирах се дали не се полага храна за изпът - щом съм можел да взема храна, значи имало място и за голямата туба; жаждата мъчела повече от глада, те как да ме чакали; като си толкова гладен, защо не яде вчера се получиха като отговори. Колко дълго съм вървял не знам, но изгорените калории се виждаха като облаче зад мен, а заради високата скорост успях да спра на 20 метра след чешмата, че се връщах. Такъв кеф е това да се засилиш към водата, да се намокриш целия със студена вода, пръхтейки, да си топиш краката, ръмжейки - оххх, котьо, да пиеш и да се оригнеш силно, а след това да забележиш кротко седналите в ляво от чешмата семейство с две малки момиченца, които те гледат с широко отворени, възмутени очи. Извиних се набързо, че не съм оттук, че по нашия край само най-изтънчените владеят тези маниери, разказах йратйа история как пък те в западна Европа не са се къпали преди век, извих два пъти като вълк, за да развеселя децата, едното от умиление се разплака. Хората продължаваха да ме гледат с интерес, което ме поласка, защото сред тази красива природа да привлечеш нечие внимание е талант, но реших да ги игнорирам и да изпълня мисията си. Напълних всичко, което носех, захапах отново двете дръжки на кофичките, аристократично помахах с бутилките в дясната ми ръка за довиждане и се засилих към базата.
Не знам дали часът на моето завръщане съвпадаше с ретрограден Меркурий или друга мистериозна сила се е намесила, но първо ме посрещна бягащ и размахващ отворена кутийка с кукички единия близнак. Другият съсредоточено мажеше по колата захранката ми с дъх на мед и чесън, сестра им размъкваше някаква риба, предложи ми да я целуна, защото е много сладичка, не изчака да се съглася и ми я напъха в устата, с което заглуши вика ми на ужас, когато видях, че жена ми си лови кротко, но макарата я няма. Някак си успях да избутам с език по встрани сладката рибка и да попитам за макарата. Била се изгубила някъде, ей тука... Оставям всичките 120 литра вода, които съм донесъл, разпръсквам с ръка облака от изгорели калории, изтръсквам потта от себе си, което предизвиква лек дъждец и кара лястовичките да летят ниско и с плах поглед започвам да оглеждам лагера. Значи ако не знаеш, че предното стъкло на колата трябва да е чисто, не би ти направила вяечатление финната замазка от подхранка и рядка кал. Никога не е късно да повярваш в паранормалното, с което да обясниш изчезването на риболовна макара закрепена по принцип за прътта и то на периметър с радиус 1,5 метра покрит само с лека тревичка. Едва ли би се намерило по-добро средство за изчистване на разни камъчета намерени около водата от 0,7 литра, двойно препечена, три годишна гроздова ракия. кахърна кръчмарска песен зазвуча в главата ми, застинах в поза - лошо ми е, отиди за аспирин. Преодолял шока от нелепата загуба, изморен от прехода и решил да се успокои с риболов, проверявам въдиците, зареждам, замятам, приклякам, за да не ме удари заметнатата от жената въдица, хващам с едната ръка засилил се към водата и преследващ жаба близнак, обяснявам на другия, че и аз съм човек и ме боли, когато ме уцели за трети път с камък по крака и сядам да чакам да клъвне.
От удара на рибата звънчето хвръква метър на горе, горе долу на такава височина се срещаме във въздуха, засичам, тегля, за миг се оглеждам по другия бряг да не би да съм закачил крава, защото закаченото на въдицата е поне с такова тегло, боря се, децата са оставили заниманията си и ме гледат вторачено. В резултат на това жаба облечена в изрязан чорап, почувствала се освободена скача като обезумяла към водата, сухо конско ако невинно тупва изтървано от детска ръчичка, една сладка рибка, превърната в чируз от много любов е изпада в тревата, откъдето няколко мравки културисти я понасят неизвестно къде. Усещам, че съм център на внимание, вроденият ми артистичен талант се отпушва, започвам да приклякам, да тегля настрани, отпущам, отстъпвам назад по брега, огромното нещо се приближава, планирам къде да пусна кепа и тогава чувам хладнокръвно изречените думи - мило, ще ми донесеш ли книжката от раницата, че съм легнала... Опитвам се да печеля време и продължавайки борбата измърморвам - коя? Отговорът ме попарва - " Ти колко си ми купил, че питаш коя! Не е проблем, аз ще си я взема, виждам, че си зает!" Човек, когато е под заплаха разчита на инстинкта си на самосъхранение и аз така. Пуснах въдицата, скочих до раницата, извадих книгата, с много финес, нежност и любов я подадох на жена ми, след това с кълбо се търкулнах към изчезващата във водата въдица, по корем се сурнах по калта, засмуках около 200 грама вода, но хванах пръчката и закрещях - кепа, дайте кепа. Децата се втурнаха носейки ми неща приличащи им на кеп. Отхвърлих гаечен ключ, слънчеви очила, бутилка плажно масло, наръфана ябълка, сак с дамска козметика нужна за еднодневния ни престой, крак от кукла, макарата - поне се намери незнайно как и къде, букетче коприва - това го пуснах много бързо, нещо разтичащо се, меко и топло - не пожелах да го погледна какво е точно. Реших да действам без кеп, нагазих леко във водата, придърпах месината и с бързо движение затиснах рибата, захванах я добре и я изтеглих на брега. Беше огромен сом, малко по-висок от мен, но не с така добре оформено тяло като моето, Децата не смеят да го доближат, озърнах се гордо, за да видя жена ми - беше се заключила в колата и само очите й се подаваха над волана ококорени по посока на улова ми. В този момент сома в опит да избяга замахна с опашка и ме подкоси, паднах, но се вкопчих в него за да го туширам, ухапах го няколко пъти, бръкнах му в окото, оскубах го по мустака, превъртях го през мост и го стоварих безмълвен и победен на тревата.
Слънцето вече показваше салатено време и реших да организирам прибирането на багажа. Получи се много лесно, издадох две-три команди към деца и жена, никой не ми обърна внимание, тропнах с крак за да прогоня комар кацнал на прасеца ми и се заех да опаковам нещата. Въдиците си прибрах за 5 минути, още 30 ми бяха нужни за сакове, дрехи, дамски очила, книга и игрчки. Прегледах улова на жената и децата, пуснах няколко маломерни 3 килограмови шаранчета, натоварих всичко в колата и се заех с моя улов. Единственият вариант за превоз беше на тавана на колана, облепен с тиксо. Верно, че опашката му скриваше задния номер, но пък мустаците му можеха да се ползват за чистачки на фаровете. Закрепих го добре, пробягах набързо около 2 километра, за да заловя и поставя в колата близнаците, като кавалер отворих вратата на жена ми, уцелих с топка дъщеря ми, за да падне от дървото, където се беше покачила, сложих и нея в колата и заех мястото на водача. Потеглихме, колата приятно стържеше по всяко камъче, приклекнала от големия товар, като засилех и мустаците на сома весело се вееха зад нас, даже в едно село в тях се оплели две кокошки, които ни станаха спътници, а по-късно и сътрапезници с излизаща ароматна пара от тях. Прибрахме се, за нула време около сома се събраха значителен брой случайно минаващи и цъкащи завистливо с език съграждани, дадох няколко авотграфа, тагнаха ме в няколко поста, продадох 30 сантиметра от мустаците на сома, свалих багажа, прибрах си въдиците, изчистих улова и двете кокошки и се преведох във вид за вечеря.
Няма по-хубаво от това след такъв натоварен и прекрасен ден да седнеш на подредената от съпругата маса, да си сипеш една ракия, да й кажеш наздраве, да я целунеш и отпиеш. Децата изморени се бяха подпрели по секциите и спяха, погледнах ги с умиление, целунах ги и отпих втора глътка. Домашният уют стопли душата ми, дойде ми да запея, извисих глас, но веднага получих писмена молба, с входящ номер от жена ми и подписана от усмихналите се в съня си малчугани, да спра да извисявам ангелски глас. Не всеки има изтънчен вкус, така че не се натъжих от тази забрана. Сипнах си още една ракия, отсмуках поредна глътка, замезих с домат и люта чушка и реших - утре ще правим трушия.