"Хората? Те обичат трагедии, станали с други"
(още думи за книгата на Христина Панджаридис "Тялото изгорено, духът наказан", издание на ЛК "Смисъл")
Виолета Христова
Не, тази думи не са моят опит за включване в медийно нажеженото поле, подпалено от призивите „за“ и „против“ Истанбулската конвенция. Нито е премислено пиар изказване, въпреки очевидно рекламния си характер.
Появиха се доста издания напоследък, изричащи смело или „под сурдинка“ онова, което полицейските сводки свенливо свеждат до цифри, а жълтите вестници – кресливо раздуват до обезсмисляне. Нищо от това сякаш не върши кой знае каква работа, останалото „благонравно“ човечество свенливо отмества поглед встрани. Да, много се говори, но казва ли се най-важното? Чува ли се гласът на наранените, или просто нашето любопитство рови в чужди кошове с мръсно бельо и приспива съвестта си. А то, насилието – физическо, вербално и всякакво, призрачно обхожда домовете и се прави на домашен любимец... Мимикрия.
Все си представям как някои жички в ума ти внезапно дават на късо и прегарят, а грамофонът изведнъж започва да се върти в кръг и да повтаря една и съща фраза, една и съща фраза, една и съща фраза...
Минаха доста месеци, откакто излезе книгата на Христина Панджаридис ,„Тялото изгорено, духът наказан“, издание на Литературен кръг Смисъл. Отлагах думите си за нея, не защото не заслужава сериозна похвала, а сигурно защото и аз съм като всички, боя се да докосвам болезнените места. Не, не е това, всъщност оправдавах се, че изчаквам със самата Христина (която не живее в България) заедно да покажем книгата в предстоящата и премиера.
Но времето минава и ни затрупва с невниманието си. Затова казвам: Гласът на Христина Панджаридис заслужава да бъде чут. Думите, изречени смело на себе си, не крещят, не се давят в протест, не демонстрират болката, а внимателно обхождат изгореното тяло и се свеждат над „наказаната“ душа. „Стихове за обратната страна на любовта“ – така нарича Христина Панджаридис тази своя поетическа версия и в това допълнително заглавие на стиховете и се вижда вътрешното огледало, в което се налага смело да се погледнем.
Темата в книгата е само една – достатъчно преглъщана, премълчавана, тема-табу, срам, горчивина... Темата за семейното насилие, за физическото и вербално малтретиране, за силния и слабия, за жертвата и нейния агресор, взаимнопораждащи се и обречени на взаимност, темата за заключената в болката си душа, която се опитва да оцелее и да балансира между страха и мечтите си, разкъсва паяжината на семейния срам, разтваря прозореца и открива болезнените гледки на насинените очи,на преглътнати сълзи и невъзможни за преглъщане обидни думи.
Познавате отдавна Христина Панджаридис. Знаете, че е интересен и многопосочен автор. Тъкмо си и сложил някакво етикетче „майстор на хайку“, „добър романист“, „поет“ или „автор на критични студии“ и си се успокоил колко си добър в подредбата и веднага ти се налага да разлепиш твърдението си, да го допишеш, да го обърнеш с хастара, че и да изречеш нещо съвсем ново, което досега не ти е хрумвало.
Книгата „Тялото изгорено, духът наказан“ е издадена след успешното и участие в Конкурса на Министерство на културата. Неин редактор е поетесата Валентина Радинска, а художникът е Ина Христова.
Какво още да кажа? Една необичайна книга. Искрена. Смела. Откровена и отворена.
А срещата с читателите – тя все още предстои!
Ето и стихотворение от книгата:
***
Тялото ти трябва да е изгорено,
а духът наказан,
казва той на жената.
Не се оправдавай, ти си огромна кръгла нула.
И хайде, облечи нещо прозрачно.
Че за кого да се обличам –
влага жар тя в думите си.
За мен, за да ми поднесеш вечерята –
подразнен отговаря.
Страх ме е, казва наум жената,
страх ме е,
когато любовта говори заповедно.
Дъската Уиджа - не правете това в къщи !...
За bojil, който служи на новата си роди...